Никога не съм предполагала, че ще дойде момент, в който разказвам публично болезнената история на моето детство. Винаги съм мислела, че ще я отнеса в гроба си. Защото не е за споделяне – толкова е грозна и отвращаваща! И срамна.
Но Андрей ме накара да преосмисля решението си. Каза ми: „Как ще се преборим тогава с насилниците, ако всеки си мълчи и пази в тайна какво причиняват на децата си?“. Помислих малко и да, осъзнах, че той наистина е прав. Това е моят дан към каузата.
Съдбата ни събра случайно, но на този свят няма нищо случайно!
След смъртта на баща ми сякаш животът свърши.
Изобщо не успях да му се порадвам, че се прибра отново у дома. Точно когато си мислех, че всичко лошо е останало зад гърба ми, адът се завърна с пълна сила и ме повлече в своята бездънна бездна.
Първоначалният шок отмина и майка ми се върна към предишните си пиянски и наркомански навици, а злобата й към мен този път вече нямаше никакви граници.
Нямам представа защо изведнъж ме намрази толкова много, вероятно фактът, че остана сама и вече нямаше кой да я издържа и да задоволява капризите й, не й понесе добре. За да ме нарани колкото се може повече, постоянно повтаряше, че вече е „свършила моята“, сега, когато татко го няма да ме защити. В пристъпи на ярост говореше много лоши неща и за него, обиждаше го и сквернеше паметта му, с което ме съсипваше напълно.
Нямах сили за нищо. Бях се превърнала в зомби и буквално гаснех с всеки изминал ден.
Предишната енергия от детските ми години, когато не спирах да търся всевъзможни начини да откажа майка ми от пиенето и друсането, се беше изпарила напълно.
Нищо не ме интересуваше, а когато тя отново започна да не се прибира вечер от работа, изобщо не помръдвах да ходя да я издирвам по заведенията и да я прибирам у дома.
Не знаех защо съм жива и с цялото си сърце желаех да умра.
Месеците се заточиха един след друг – кой от кой по тежки и по-злощастни. Майка ми започна редовно да прибира нощем вкъщи и различни мъже, които не познаваше и които бяха доста съмнителни. Явно ги намираше по кръчмите, за да я черпят, защото вече ги нямаше парите, които баща ми изкарваше преди.
Дори нямах сили да се противя, въпреки че й казвах, че ако продължава така, някой ден ще ни докара голяма беля. Сякаш го пророкувах.
Една вечер се случи това, от което най-много ме беше страх. Беше довлякла вкъщи някаква отрепка, продължиха да пият и когато тя вече беше в безпомощно състояние, в безсъзнание, този човек ме нападна и се опита да ме изнасили. Откопчих се и успях да избягам от вкъщи на косъм. Спотаих се навън, близо до блока ни и часове наред не се решавах да се прибера у дома. Изобщо не ми дойде на ум да извикам милиция. Но пък и нямаше уличен телефон наблизо, нито аз имах монети. Тогава тези телефони работеха така.
Знаех, че оставих нападателя си сам с пияната ми майка и цялата ни покъщнина, но бях твърде уплашена, за да се върна. Нямам представа колко време останах навън. В един момент реших, че вероятно си е отишъл и предпазливо започнах да се промъквам към къщи.
Беше си отишъл, да. Заедно с всичко, което си е харесал, включително златните пръстени на майка ми, златните й колиета и обеци.
Гледах я как беше припаднала пияна и в този момент осъзнах, че аз наистина няма вече какво да правя на този свят. Единственият човек, който мислеше за мен, беше вече мъртъв и оттук-насетне ме чакаше всеки ден това.
Вярно е, че баща ми и преди все не си беше у дома заради глупавата му работа и тъпите пари. Но поне знаех, че го има. А парите, те не ни донесоха щастие, точно обратното. Ако не беше толкова разглезена, майка ми едва ли щеше да се хване за алкохола и наркотиците. Осъзнах, че той е жертвал отсъствието си от дома за едно голямо нищо. Как не го е съзнавал? Как ме е оставял с тази жена толкова години наред, когато знае, че мозъкът й е на пихтия и може да ми причини какво ли не?!
Вече го нямаше. Завинаги.
Преди това, дори и да не бяхме заедно, все пак знаех, че го има там някъде и че все някога ще се завърне у дома и ще ме спаси. Но това вече не работеше. Бях си напълно сама и никому ненужна. Щеше да става само по-зле.
Мисълта, че мога да отида в отвъдното, при него, започна да ми изглежда все по-примамлива. Точно в тази мисъл намерих пристан и тя с всеки изминал ден ставаше все по-ясна и конкретна.
***
Беше неделя. Знаех къде майка ми си държи запасите от наркотични лекарства. Издебнах когато излезе от стаята и ги взех всичките. Бяха внушително количество – около 6-7 блистера „Диазепам Реланиум“, няколко шишенца „Глутетимид“, няколко блистера „Лексотан“ и някакви други, които не помня.
Движенията ми след това бяха напълно автоматични. Не мислех, действах като робот. Машинално отварях опаковките и изсипвах на спретната купчинка хапчетата. Отне доста време, защото бяха много. Най-накрая всички бяха извадени и едвам ги побрах в шепата си.
Бях го измислила така – влизам в банята, където да ги изпия, след това си отивам в леглото и си лягам. Дори и да ме потърси, види ли, че спя, майка ми няма да се осъмни в нищо.
Знаех, че при тази „конска доза“ са достатъчни само няколко часа, за да не се събудя никога вече. Само мисълта за това, че мъките ми най-накрая ще свършат, ме караше да се чувствам щастлива…
Надявах се също, че ще го срещна там „горе“ – моя баща. И ще бъдем заедно.
Помня, че точно това си помислих в мига, когато изгълтах таблетките. Бяха много, трябваше да ги пия на партиди. Но се справих. Бях взела в банята и празните опаковки, с идеята да ги скрия някъде.
Но всичките ми преценки се оказаха погрешни. Изобщо не очаквах да се случи това, което се случи.
Само няколко секунди след като изпих хапчетата, с ръка на дръжката на вратата, не успях дори да прекрача прага на банята, когато загубих съзнание и се строполих на място.
Да бях знаела, че ще подействат толкова бързо, бих си взела шише с вода и бих ги изпила направо в леглото! Но не знаех. Изобщо не го предполагах. Та нали ставаше дума само за няколко секунди, докато успея да стигна до стаята!
***
Майка ми ме намерила малко след това. Не беше друсана. Веднага се обадила на Бърза помощ. Улеснили ги много празните блистери и шишенца. Вкарали ме в „Реанимация“ и започнали промивки.
Въпреки навременните действия, поради огромната доза илачи, комата ми продължила 48 часа. Още на другия ден казали на майка ми да чака най-лошото. Че това, че не се събуждам, въпреки промивките, не е на добро.
И че дори и да стане някакво чудо, ще бъда с жестоки увреждания. От мен нямало да става нищо. Щяла съм да бъда пълен „зеленчук“.
***
Втори живот
Отворих леко очи и ме заслепи силна светлина. Чувствах се добре. Помислих си: „Господи, успях! Татко, къде си?“ Но не би. Светлината идваше от огромните прожектори, насочени над леглото ми в „Реанимация“.
Някаква сестра ме видя и веднага извика други. По думите им разбрах, че са ме били „отписали“ и гледат на събуждането ми като на истинско чудо.
Бях изключително объркана и най-вече страшно огорчена. Гледах как ме изнасят от отделението и ме водят в болнична стая, осъзнавах всичко, което се случва около мен, но нямах никакво желание да се вписвам в тази действителност. Не говорех, въпреки че ми задаваха въпроси.
Просто наблюдавах. Не бях ОК с това, че съм жива, но нищо не можех да направя. Поне засега. Успокояваше ме мисълта, че няма да ме спрат да повторя отново, както и това, че втория път ще се постарая да не допусна нелепите си грешки.
Тогава, отнякъде по коридорите на болницата, докато бутаха леглото ми към болничната стая, изведнъж се появи тя. Дребничка една такава, крехка, загрижена, с невероятно добри очи.
Д-р Бонева. Човекът, на когото дължа моя втори живот. Лекарката-психиатър, чиято книга „Самопомощ при алкохолна болест“ публикуваме в сайта. Моята спасителка и най-добра приятелка от онзи момент насам.
Откакто татко си отиде, никой не ме беше гледал с толкова грижа и обич. При това без да ме познава изобщо. Била там съвсем случайно. Не за мен. Но ме видяла, казали й, че съм направила опит за самоубийство и тя се приближила.
Чакахме друг психиатър, изпратен специално за моя случай. През това време д-р Бонева седна до леглото ми и ме попита тихичко: „Ти наистина ли искаше да умреш?“ През цялото време ме гледаше право в очите.
Не знам защо реших да й отговоря. Можеше да си мълча и да не обеля и дума, каквото и правех дотогава.
Но имаше нещо в очите й, нещо, което толкова силно ме привлече и което и до ден днешен си остава необяснимо за мен.
Толкова е странно, как разпознаваме „нашите“ хора още от пръв поглед. И нищо не е в състояние да ни обърка и заблуди. По някакъв начин я чувствах близка, въпреки, че никога преди това не я бях виждала.
Казах й: „Да. Чакам да изляза оттук и пак ще го направя.“
Тогава тя видимо се притесни, наведе се още по-близо до мен и ми прошепна: „Чуй ме, моето момиче, нямаме никакво време! Сега ще дойде при теб един мой колега. Ще те попита същото. Кажеш ли му така, свършено е с теб! Никога няма да излезеш от болницата, разбираш ли ме какво ти говоря? Ще те затворят в психиатрията и ще прекараш там целия си живот. Това ли искаш? Искаш ли да живееш завинаги с луди хора край себе си?“
Гледах я и някак си знаех, че мога да й се доверя. Чудех се защо ми казва това. Защо изобщо се занимава с мен. Но все пак я послушах.
Тя си замина, дойде някакъв възрастен лекар, мъж. Наистина ме попита същото. Казах, каквото ме подучи д-р Бонева – че не съм искала да умра, а просто да уплаша майка ми. Човекът си записа нещо и си тръгна.
Тя ми беше обещала да се върне за мен. И наистина го направи. Каза, че когато изляза от отделението, ще ме чака, ще ме заведе в нейния кабинет и ще си говорим много. За всичко. И че ще се опитаме да оправим нещата. Колкото и да са зле.
Каза ми: „Каквото и да ти се е случило, знай, че решение винаги има. Ще го намерим заедно. Ще ми разкажеш всичко и аз ще ти помогна. Разчитай на мен. Аз няма да те оставя. Вярваш ли ми?“.
Да, повярвах й.
Така се запознах с моя ангел-спасител. И до ден днешен тя е винаги до мен, когато имам нужда от съвет и подкрепа. Благодаря й с цялото си сърце! Никога няма да мога да й се отплатя в този живот…
***
Започнаха месеци трудно лечение. Не се сбъднаха прогнозите на лекарите от реанимация – не мозъкът ми, душата ми се нуждаеше от лекарство. И то се нарича грижа, топлина и любов.
Всеки има нужда от това, независимо колко корав изглежда. Когато ги няма тези неща, сърцето изсъхва и ние само си мислим, че живеем. Всъщност вегетираме и бавно гаснем. Независимо дали го осъзнаваме или не.
***
Сега съм друг човек. Борбена и смела, никога не се предавам.
Животът ме научи, че успяват най-вече упоритите. Когато погледна назад, мога да заявя, че съм постигнала всичко, което наистина съм поискала. А тежкото ми детство само ме е дисциплинирало още повече.
Приемам се за силна и затова мога да дарявам любов и подкрепа на всеки, който се нуждае.
Имам потребност да го правя. Не знам защо. Може би затова, че повече от всеки друг зная колко са важни те, за да можем да живеем нормално.
Имам потребност да защитавам и пазя слабите и беззащитните.
Не се плаша да казвам истината в очите.
Вече не съм онова малко, безпомощно момиченце.
Не ме е страх. От нищо.
Не ми пука, че някои си мислят, че помагайки на другите, поемем ненужен риск и че трябва да се вслушвам повече в инстинкта си за самосъхранение.
Ще подредя добре всеки, който се пробва да ме смачка и унижи.
***
С тази 5-та глава приключвам историята на моето злощастно детство. Разказвам я не за да търся съжаление. Точно обратно. Винаги съм била твърде горда и приемам съжалението като обида.
Разказвам всичко това, за да е ясно какво може да причини на едно дете безотговорното родителство.
Приемам го лично. Няма как да е иначе.
Всички насилници – „на светло“!
No mercy.
Здравомислещи хора, подкрепете каузата ни!
Подпишете петицията!
Ние, белязаните 4: Лора Костова за насилието над деца – просветление и … пълен крах
Ние, белязаните 3: Лора Костова – когато животът не ти принадлежи
Ние, белязаните 2: Лора Костова – какво е да зависиш от алкохолик и наркоман
4656
