Никога не съм предполагала, че ще дойде момент, в който разказвам публично болезнената история на моето детство. Винаги съм мислела, че ще я отнеса в гроба си. Защото не е за споделяне – толкова е грозна и отвращаваща! И срамна.
Но Андрей ме накара да преосмисля решението си. Каза ми: „Как ще се преборим тогава с насилниците, ако всеки си мълчи и пази в тайна какво причиняват на децата си?“. Помислих малко и да, осъзнах, че той наистина е прав. Това е моят дан към каузата.
Съдбата ни събра случайно, но на този свят няма нищо случайно!
В предните глави разказах как трудно течеше животът ми някъде докъм 13-та ми година. Но както обикновено се случва в живота, когато стане много, много зле, изведнъж вземе та олекне малко! Просветлението дойде, когато баща ми най-накрая реши да напусне работата, която го държеше далеч от дома и да се прибере отново при нас.
Това бяха двете най-хубави години в моето детство.
Имах чудесен баща – обаятелен, интелигентен, начетен, много добър и разбран човек. Икономист по професия. Бяха му поверили началнически пост към едно от най-големите предприятия, близо до града. Помня, че дори имаше служебен автомобил и шофьор. Подчинените му много го обичаха. С всички беше мил и любезен, винаги готов да се притече на помощ.
Ех, че беше хубаво тати да си е у дома! Това автоматично сложи край на физическото и психическо насилие на майка ми над мен, изведнъж се почувствах отново нормална и вече започнах да се усмихвам.
В началото дори много приличахме на съвсем нормално семейство. Майка ми имаше респект и много-много не си позволяваше предишните пиянски изпълнения. Разбира се, след като еуфорията поотмина, тя отново се върна към старите си навици, но вече беше друго – не бях сама, моят татко беше до мен, закриляше ме и ме обичаше.
Никога не му разказах какво съм преживяла през годините, когато отсъстваше от дома. Майка ми ме беше заклела да не го правя, защото «съм щяла да им разваля семейството». Като че ли аз не бях част от него! Но все пак спазих обещанието си и всичко си остана скътано в душата ми.
Татко много ме обичаше и ме даряваше с цялата си любов, на която беше способен. Майка ми никога не ми купуваше хубави дрехи, когато него го нямаше, казваше, че така и така съм толкова грозна, че нямам нужда от такива. Да, тези думи ги чувах когато беше пияна, но въпреки това им вярвах безрезервно. Насадените ми комплекси така и не си отидоха напълно, все още се налага да живея с тях.
Но завръщането на баща ми промени всичко. Вече имах нови дрехи, макар и по времето на соца да нямаше кой знае колко голям избор, все пак се чувствах обновена и щастлива.
Точно по това време кандидатствах и в елитно училище след 8-ми клас. Поради проблемите с майка ми не ми оставаше много време да уча, но винаги бях с успех над 5. Тъй като приемният изпит беше с литература, оказах се в топ 5 от списъка с приетите, което беше голяма гордост за майка ми и баща ми.
Явно десетките изписани дневници, по времето, когато не можех да споделям с никого, както и «изгълтаната» огромна библиотека у дома, си казаха своето.
Хубавите неща през тези две години сякаш не свършваха.
Първо, се оказах в съвсем нов клас, където никой не ме познаваше и никой не ме свързваше със срамното ми минало.
Вече можех да се отпусна – Слава Богу, никой не подозираше откъде идвам и каква бях!
Виждаха само това, което в момента им показвах.
А то беше едно пораснало момиче, добило увереност в себе си и с някаква необяснимо силна нужда да закриля слабите и беззащитните. Явно годините, през които отговарях за майка ми, ме бяха изградили като човек, който има мисия да спасява нуждаещите се от подкрепа.
/Точно така се запознах и с Андрей, защото интуитивно усещах, че има нужда от такава. Както и това беше причината да се захвана със създаването на ХепиУомън – сайтът без чертичка в домейна, от който ме принудиха да се махна инцидентно на 8 юни, без никаква компенсация за труд, полаган в продължение на цели 5 месеца. Когато започнах, „съдружникът“ ми беше току-що предаден от хората, с които е щял да работи, отчаян и напът да загуби много пари. Исках да помогна, защото го съжалих. А след това се потвърди известната поговорка, че няма ненаказано добро! Но проявената неблагодарност в никакъв случай няма да ме откаже – до края на живота си ще продължавам да защитавам слабите, беззащитните и онеправданите./
Една случка, която винаги си спомням с усмивка, го потвърждава напълно. На главната улица в Бургас имаше голяма книжарница. Често се отбивах там, а и не само аз – по онова време хората четяха много и колекционираха книги. Веднъж, докато разглеждах, станах свидетел на неприятна сцена. Някакво момченце, на около 10-на години, се опита да изнесе луксозно издание на енциклопедия или нещо подобно, вече не помня добре. Книгата беше скъпа, това със сигурност. Продавачките обаче го засякоха и се започна такъв тормоз над него, че не можех да повярвам, че това се случва наистина.
Детето беше ужасно изплашено. Не приличаше на хулиган, просто обикновено дете, привлечено от книгата, което явно беше сгрешило, опитвайки се да я открадне. Но това, което се изсипа отгоре му беше нечовешко. Лелките от книжарницата започнаха да го заливат с ужасни думи и заплахи.
За милиция, затвор и още много други страшни неща. Детето беше изпаднало в истерия, плачеше и хълцаше, обещаваше, че няма да прави повече така и ги молеше да го пуснат.
Те обаче продължаваха да го заплашват и да му казват, че чакат милиционерите, които ще го отведат в затвора. Нямаха никаква милост.
Сякаш се радваха на истерията на момченцето и им доставяше удоволствие да го гледат как се гърчи. Казваха му, че ако има пари, може да си плати книгата и да си отиде, а ако няма, ще чака милицията да дойде.
Леле, колко се ядосах в този момент! Все едно виждах себе си в безпомощно състояние и как майка ми издевателства върху мен!
Имах пари, баща ми никога не ме оставяше да изляза без пари от вкъщи. Книгата наистина беше скъпа. Но това изобщо не ме разколеба.
Отидох до лелките от книжарницата и им казах, че познавам това дете, защото родителите ни са приятелски семейства. И ще му дам пари да си купи книгата, за да го пуснат, а после ще си ги взема от техните.
Лелките изведнъж спряха да крякат и ме погледнаха с недоверие. Попитаха ме: «Наистина ли искаш да направиш това?» Да, казах съвсем уверено. Извадих банкноти и ги дадох на момченцето. Дори, за да потвърдя легендата му казах: «Отивай си вкъщи, довечера ще дойда да говоря с вашите. Не искам вече никога да крадеш така!»
Още не мога да забравя широко отворените му очи. Беше ме зяпнал все едно не можеше да повярва. Не беше и за вярване, де. Аз бях неговия ангел-спасител, появил се от нищото! Взе си енциклопедията и излезе, като се обръщаше да ме гледа на почти всяка крачка. Сигурно си е чудел дали не му се привиждам!
Бях много щастлива, че успях да го спася. Бях сигурна, че това ще му е за обица на ухото и едва ли повече би посегнал да краде в живота си.
Много ще се радвам, ако сега това момченце прочете моята история и ме разпознае! Бих се радвала да науча какво е станало с него и дали съм излязла права, че никога вече не би посмял да кривне по лош път.
В новото училище беше страхотно. За пръв път в живота си не се срамувах да общувам със съученичките си, а всички те бяха изключително интелигентни и възпитани момичета. Подбор, какво да се прави, това винаги работи добре – в тази клас никой не беше влязъл случайно, всеки си беше заслужил да е там.
Най-интересното беше, че всички учители ни викаха «красивия клас». Просто шега на съдбата, пълна случайност. Но винаги ми става много приятно, когато се сетя за това. И вероятно с всички мои съученички е така.
Нали си бяхме «литераторки», учителката ни по литература провеждаше часовете си толкова разчупено, че не можех да повярвам, че това се случва в някогашната соц система. Нарочно няма да напиша фамилията й, но ще кажа първото й име, което е красиво точно като нея в онези години – Юлия. Интересно, че си спомням това точно в навечерието на 1-ви юли. Май наистина няма случайни неща в този живот!
Постоянно организираше срещи с поети и писатели, на които нашият клас ходеше винаги с удоволствие. Задавахме въпроси, общувахме с тях. Ние самите също пишехме.
Юлия никога не ни ограничаваше, нито пък ни подготвяше въпросите предварително. Всичко се случваше спонтанно и беше толкова хубаво!
Когато тръгнехме вкупом целия клас из града, хората все ни заглеждаха и ни питаха от кое сме школо. Отговаряхме. После винаги следваше друг въпрос: «С какъв изпит ви приеха там, по красота ли?».
«Не» – отговаряхме. «По литература». Беше много яка шега, на която обичахме да се смеем.
Чувствах се толкова добре сред тези прекрасни мои съученички! Благодаря им от сърце, че ме приеха за равна между тях и никога не се почувствах аутсайдер, какъвто бях в кварталната гимназия.
***
За жалост, двете най-хубави годни от моето детство изминаха много бързо.
Преди да навърша 16, баща ми се разболя от рак и си отиде. Болестта го уби точно за три месеца.
Гледах ковчега му и си мислех, че по-добре да ме погребат с него, отколкото да продължа да живея както преди.
Оказа се, че не съм била далеч от истината …
Ето я грозната истина.
Нещата, които нормалните хора не знаят за нас, невръстните жертви на насилие. За нас, белязаните за цял живот.
Защото, дори и да подозират, че има нещо, всички предпочитат да си затварят очите. Не е тяхна работа.
Не е нужно да се тревожат за чуждите проблеми. Просто „чукат на дърво“, да не се случи на тях.
Но на някои от нас ни пука. Има ни! Знам, че не съм само аз. Има и други. И ние ще се опитаме заедно да променим нещата.
Приемам го лично. Няма как да е иначе.
Всички насилници – „на светло“!
No mercy.
Ние, белязаните 2: Лора Костова – какво е да зависиш от алкохолик и наркоман
Ние, белязаните 3: Лора Костова – когато животът не ти принадлежи
325
