Дъщерята на моя близка се разболя от тежка болест. Преди това беше едно лъчезарно, усмихнато момиче, енергична и изпълнена със сили, но болестта я покоси изведнъж и от жизнерадостна и красива млада жена, тя бързо се превърна в увехнало, безжизнено цвете.
Не се мина много и състоянието й дотолкова се влоши, че вече не можеше да става от леглото, а болките й бяха непоносими. Излишно е да казвам, как нейната майка гаснеше бавно заедно с чедото си. Вечно до леглото й, но безсилна да направи каквото и да било, за да я спаси.
Може би това е най-тежката болка, която ни е писано да изживеем, ние, хората. Да виждаме с очите си как губим най-ценното ни и да не можем да направим нищо…
Разговорите между двете ставаха все по-тъжни и все по-дълбоки. Осъзнавайки ясно, че смъртта й приближава, младата жена не изпадаше в паника, а точно обратното. Опитваше се да утеши майка си, казваше й, че предпочита да умре, отколкото да живее в мъки и че така е най-добре и за двете им.
Учудващо трезвата й преценка беше достойна за възхищение. В последните си дни тя беше заета да подготви всичко преди смъртта си. Беше избрала крематориум, имаше няколко последни желания и едното от тях бе, майка й да се опита да не страда за нея, защото тя ще е винаги с нея, дори там горе и ще я напътства.
Това са може би най-тежките слова, които една майка може да понесе. Словата, когато детето й се разделя с нея завинаги. Не по собствена воля. А по волята на Съдбата.
Ридаейки до смъртното легло, съсипаната майка жалеше чедото си и питаше с кого ще си говори вече, когато единствената й дъщеря си отиде без време от този свят. И тогава, момичето отговори нещо много странно. Тя й каза, че ще й изпрати отгоре някой, който да я замести. Някой, който да я обича и с когото може да си говори дълги часове.
След няколко дена най-лошото се случи. Родителите кремираха тялото, както покойната беше пожелала приживе.
Изминаха 40 дни. Точно в деня на помена, до урната с праха, майка й с изненада видя да лежи едно малко кученце. Никой не знаеше откъде се е взело. Държеше се като абсолютно питомно – без страх, без да щъка нагоре-надолу както е присъщо на малките животинки. Просто си лежеше спокойно до урната, сякаш я пазеше.
„Това е от моето дете! Тя ми го е изпратила, както обеща!“ – не можеше да скрие вълнението си майката. „Милата ми рожба!“
Това се случи преди няколко седмици. И досега кученцето неотлъчно следва стопанката си, абсолютно е послушно и ако щете вярвайте, но я гледа в очите, когато му говори. Сякаш наистина разбира! А кой знае, може би наистина е така?! Никога няма да узнаем със сигурност…
4503
