Колко много връзки биха оцелели сигурно до гроб, ако не беше ревността… Тази смъртоносна отрова, която убива святото чувство и го превръща в изхабена дрипа, годна единствено за боклука.
Помниш ли когато се видяхме за първи път? Все още усещам щастието и радостта, които обзеха сърцето ми, виждам усмивката ти и дори само споменът за нея може отново да сгрее вече опустялата ми душа.
Тогава не изпитваше ревност, нали? Беше така запленен, че сме се открили, та дори и през ум не ти минаваше, че има някаква, дори съвсем нищожна заплаха, някой да ме отнеме от теб. Та нали току-що се бяхме открили!
А после, после така и досега не разбирам какво се промени. Как така успя недоверието да проникне между нас и да започне да копае първо малка яма, превърнала се на по-късен етап в дълбока, бездънна бездна.
Дори силните ни чувства не успяха да ни спасят от нея. Виждах я как става все по-голяма с всеки изминал ден, но бях безсилна да направя каквото и да било.
Ти някак си беше успял да убедиш себе си, че не си достоен за мен и затова очакваше всеки момент да бъда привлечена от друг. Но този сценарий бе толкова фалшив, колкото и измислените ти съперници. Защото такива просто нямаше…
Винаги си бил само ти. Нищо друго нямаше значение.
Жалко, че така и не го осъзна и повярва. Стремеше се да ме обсебиш, да ме затвориш в клетка, за да нямам никакъв шанс да излетя.
Но знаеш ли, всичко това беше излишно, защото аз бих влязла доброволно и дори щастлива в тази клетка, ако просто ме беше помолил. И ако бях сигурна, че така ще бъдеш най-сетне спокоен и ще можем да продължим напред.
Но ти реши да действаш насила, да не зачиташ волята ми. И точно в момента, в който се убедих напълно в това, просто ме загуби завинаги.
Не мога да бъда твое притежание. Нито притежание на някой друг.
Можех единствено да бъда с теб по собствена воля и повярвай ми, наистина го исках с цялото си сърце.
Но за тебе това не беше достатъчно. Ти търсеше железни гаранции.
Но няма такива в любовта. За нея се работи постоянно, всеки ден, а резултатите са с натрупване. И винаги получаваме с висока лихва това, което даваме…
674
