Психология

Лора Костова за нещата от живота: Слънцето, което никой не може да ни отнеме

Лора Костова за нещата от живота

„Не е нещастие да се родиш сред патици, стига да си се излюпил от лебедово яйце.“

Ханс Кристиан Андерсен

В дългогодишната ми практика като преподавател, съм била свидетел как тази крилата фраза вдъхновява и окриля много деца, вдъхва им вяра и сили да продължат напред, в преследване на своите мечти! Тя ме кара да се замисля за доста неща. За нещата от живота.

Слънцето, което никой не може да ни отнеме

Всеки трябва да вярва в себе си, ако иска да намери своя жизнен път. За съжаление, той не винаги е лек, не винаги е слънчев и приятен. Понякога тъмните облаци надвисват над нас и скриват светлината за миг, часове, дни или даже години. Но дори и тогава, дори в тъмнината, не бива да изпадаме в униние.

Защото, макар и да не виждаме Слънцето, знаем със сигурност, че то е там, горе и че един ден облаците ще се разсеят и то отново ще изгрее за нас, заливайки ни с живителната си светлина, галейки лицето ни, дарявайки ни с топлина и ласка.

Нищо в нашия материален свят не се губи, казват физиците. Само се трансформира и променя. Затова и в най-тежките и трудни моменти от живота си трябва да помним, че всичко е временно и скоро нещата ще стоят по съвсем различен начин. Просто така е устроен светът.

Да рискуваш, значи да живееш

Животът е низ от рискове. Да, не ни се иска никак да ги поемаме, предпочитаме да вървим по утъпканите и леки пътеки. Но каква полза от тях, ако не ни водят на правилното място? Когато тръгваме по пътя и сме напълно сигурни в маршрута, знаем къде ще ни отведе и какво да очакваме на това място, къде тогава остава тръпката от чудото, наречено Живот?!

Съгласни ли сме да живеем сиво и скучно и да не ни се случва нищо вълнуващо, а единствено да тънем в безлична рутина? Не са ли предизвикателствата солта на живота? Трябва ли да се плашим от тях и да ги избягваме с всички сили?

Отговорите на тези въпроси ще ни помогнат да осъзнаем кои сме и какво точно искаме от Съдбата. Да прекараме дните си заобиколени от сиви краски или да познаем омаята на ярките цветове. Всеки сам трябва да реши това за себе си и да следва уверено избрания път.

Любовта е благословия

Една от най-големите благословии на този свят е любовта. И всеки, който я пренебрегва, губи ужасно много. Всяко живо същество се нуждае от любов и топлина, за да може да расте и да се развива нормално. От липсата на любов се раждат чудовища. И колкото по-бързо осъзнаем това, толкова по-добре за нас, защото точно любовта е чувството, което ни прави истински човеци.

Някой хора се страхуват от чувствата си и още щом ги осъзнаят, гледат да ги потъпчат и да ги смажат. Стремят се да ги изтикат в най-далечното кътче на съзнанието си и да ги заключат зад дебели стоманени врати. И точно в този момент губят напълно своята човечност. Жалко, че дори не го осъзнават.

Да бъдем добри и да си даваме един на друг топлина е важно като въздуха, който дишаме

Понякога само една добра дума или нежна ласка е достатъчна, за да свали от плещите ни огромен товар. Изумително е как всеки един от нас има възможност да бъде лечител за своя любим човек, за близките си или дори за непознати, но не се възползва от тази си сила.

Ние притежаваме силата да възстановяваме енергийния баланс един на друг, но в повечето случаи просто пропиляваме тази си дарба, без да си даваме сметка какво всъщност губим.

Усещането, че някой мисли за теб, че не си сам, че някой те обича

То има силата да върши чудеса. И случката, която ще разкажа сега, го потвърждава напълно.

По време на учителската си практика съм имала много любими ученици, но едно момченце ще остане завинаги най-скъпо на сърцето ми. Бях му класна в продължение на няколко години и връзката помежду ни бе много силна.

Момченцето порасна и отиде да учи в друг град. Изгубихме се.

Един ден майка му, с която бяхме добри приятелки, изненадващо ме потърси по телефона. Беше притеснена за него. Новото място не му понасяло, чувствал се изоставен и самотен. Молбата й към мен бе да му се обадя за морална подкрепа и да му вдъхна малко кураж. „Той толкова те обича, със сигурност ще успееш да му помогнеш да се стегне“, помоли ме тя.

Разбира се, веднага се обадих. Но, чувайки гласа му, в главата ми изведнъж нахлуха толкова мили спомени, че вместо аз да му дам кураж, се случи точно обратното. Гласът ми затрепера, разплаках се и за мой позор, самият той започна да ме утешава.

След разговора не спирах да се упреквам за това, че не успях да сдържа емоциите си, убедена, че вместо да помогна съм навредила още повече.

На другия ден, обаче, майка му отново ме потърси. Беше много радостна и искаше да ми благодари.

„Но аз нищо не успях да направя, той каза ли ти какво всъщност се случи?“, плахо я попитах аз.

„Да, каза ми“, отвърна тя. „По-добре е нямало как да стане! Сега е щастлив, защото знае, че не си го забравила, че все още го обичаш и все още мислиш за него. И ти благодаря от сърце!“

Да даряваш любов е призвание. И наистина върши чудеса.

70

Similar Posts