Лайфстайл

За селяндурщината и животът на село: Обидна ли е думата селянин

обидна ли е думата селянин

Родена съм „на пъпа“ на Бургас и понеже нямам баби и дядовци от село, детството ми премина в големия град. Голям-голям, колко да е голям?! В сравнение със световните мегаполиси си е просто едно малко селце, но това е друг въпрос.

Животът ми се стече така, че когато се омъжих, отидохме да живеем на село, където преподавах в местното училище.

Никога преди това не бях стъпвала в село, бях на малко повече от 20 г. и така се беше случило, че не познавах изобщо тази среда. Селцето беше мъничко, китно и още от първия миг, в който се озовах там, се влюбих до полуда в тази девствена красота, чистия въздух и сърдечността на хората, която направо ме остави без думи.

Като човек от града, бях свикнала само на студенина и отчуждение, но там, в това село, хората бяха много различни. Няма да ги забравя и до ден днешен – нищо, че вече изгубихме контакт и не се виждаме и чуваме. Те ще останат завинаги в паметта и сърцето ми. Като пример какви трябва всички да бъдем.

Селяния и селяндурщина – какво всъщност изразяваме с тези думи

Отношение. С тези неприятни слова обикновено описваме огорчението си и изразяваме негативното си отношение към някого, чието поведение, морални ценности и възпитание осъждаме.

Но има ли това общо с хората, населяващи малките села и градове? Не, разбира се. И те самите го знаят много добре. Въпреки, че обидата им остава, дори и когато не я изразяват.

И сега, с този материал, аз лично им искам прошка. На всички тези, които някога са се почувствали засегнати от думите на нас, „гражданите“. Моля ви да ни простите!

Това, че щом сме толкова „по-културни“, но си позволяваме да се изразяваме така, само по себе си е парадокс. Но и това също е друг въпрос, който сега няма да коментирам.

Носим своя потенциал в самите нас и той е готов да се развие, независимо къде сме родени и къде живеем

Всеки се ражда със своя потенциал. Това е нещо, което не може да му бъде отнето. Това е дар от Бога. Можеш да окрадеш някого, да го смачкаш психически, да го унижиш, можеш да му направиш лоши неща до безкрай, но не можеш да му отнемеш това, с което сам Създателят го е надарил!

Когато изведнъж се оказах в една различна среда, много далеч от тази, в която бях свикнала да живея, първоначално и у мен се зародиха обичайните мисли, с които една майка се тревожи за бъдещето на своите деца.

Вече имах едно 2-годишно момченце, което водех със себе си от града, а там, в малкото селце, малко по-късно, родих и втория си син.

Моите деца имаха щастливо детство, за разлика от мен. Цял ден тичаха по поляните на чист въздух, тъпчеха грозде в каци – за ракията, разбира се, къде без нея на село! Хранеха се със зеленчуци от градината, която обработвах сама, защото просто много обичам да се занимавам с това и се научих изключително бързо на всичко, което ми трябваше.

Гледахме и кози, а млякото им беше невероятно вкусно! Козарчетата бяха моите две момчета! Още си спомням вкуса на истинското козе сирене, което отново правех със собствените си ръце, а всеки, който го опитваше, премляскваше от удоволствие!

Това са много щастливи спомени, които не се забравят!

Разбира се, постоянно мислех за бъдещето на момчетата и знаех, че докато живеем там, в малкото райско селце, вероятно изпускат от възможностите за развитие, които градът предлага.

Но се оказа, че греша. След като пораснаха и се върнахме отново в града, всички мними „пропуски“, които аз си мислех, че ще имат, бяха запълнени за отрицателно време. И двамата се увличаха по софтуер, а знаем, че когато искаш нещо силно, нещата винаги се получават.

И така, в ден днешен моите синове са софтуерни инженери, щастливи да превърнат хобито си в професия! Всички алгоритми, програмните езици и купищата други неща, които за мен изглеждат невероятно сложни, са тяхно ежедневие, най-обикновена, рутинна работа.

Често си спомняме и говорим за малкото селце и за многото щастливи мигове, прекарани там. Благодарят ми, че съм ги завела на такова райско кътче и съм им осигурила тези скъпи спомени. Козите няма да ги забравим никога, още ги споменаваме по имена и си разказваме интересни случки с тях – как сме ги израждали, как сме ги доили, коя какво направила и къде сме търчали да ги гоним, когато изневиделица забегнат яко дим. Който някога е гледал кози, той си знае за какво иде реч!

Така че, хора, живеещи на село, ние, гражданите, ви благодарим. За това, че ви има, за това, че знаете как да се отнесете с топлина, че ни учите да бъдем истински хора!

475

Similar Posts