Изкуството в нас

Да запалим искрата

изкуството-в-нас-да-запалим-искрата

Като малка посещавах школа по балет. Беше хубаво, изживявахме се като красиви балерини, правехме спектакли пред родителите, постоянно ни снимаха, все едно бяхме някакви големи звезди.

Да танцуваш е хубаво, но най-вълнуващото преживяване за мен беше друго. Бях запленена от една невероятна жена – какичката на пианото. Имаше прекрасни дълги коси, които падаха по раменете й и най-нежните пръсти, които някога бях виждала. Беше неземно същество, самодива, вълшебница…

Всеки път, когато идваше, внимателно я наблюдавах как съблича връхната си дреха и грациозно сяда на въртящото се столче, а после нежните й ръце започваха да танцуват също като нас, само че върху черно-белите клавиши… Попивах всяко нейно движение и ме струваше, че няма по-прекрасна от нея на света.

Пианото не се пипаше. Да не му направим нещо. Не можеше да го разгледам отблизо, а толкова много ме привличаше. Любов от пръв поглед. Несподелена.

Докато един ден не се престраших да обявя вкъщи, че не искам повече да танцувам, а да свиря. На пиано. Прие се с разбиране и още следващата седмица се озовах в музикалната школа. Във всяка стая имаше по едно пиано, а учителката беше внимателна и добра. Страхотно, но… любовта трябва да се заслужи.

Наивно си представях, че ще седна и ще засвиря с лекота, а се оказа, че не става нито толкова лесно, нито толкова бързо. Предстоеше сериозна работа – трябваше да науча доста неща, да започна да пиша нотите и да ги чета. И да работя за техника. Втурнах се в това ново преживяване с целия устрем на който бях способна. Между нас с пианото имаше особена връзка, която и до ден днешен пазя непокътната. Въпреки че през годините овладях и други инструменти, то си остана моята истинска страст.

След години усилена работа вече свирех прилично, но това, което не се промени от първия ден, в който се видяхме там, в балетната школа, беше вълнението, което ме обземаше при вида на този невероятен инструмент. Специфична смесица от любов и благоговение. Бяхме родени един за друг и го знаехме.

Виждах пътя си напред единствено в тандем с него. Представях си как завършвам Консерваторията, как започвам работа, как композирам, изнасям концерти и творя. За съжаление, животът е това, което реално се случва, докато ние си правим нашите планове.

Но, макар и мечтите ми да не се сбъднаха в пълния им вид, музиката все пак стана моя професия. И неусетно аз самата се превърнах в какичката на пианото, която децата боготворяха. Приех тази роля много сериозно и усилията ми не се оказаха напразни. Хубаво е когато човек вижда добрите резултати от своята работа. Това му дава стимул да продължава напред.

И така, вече не преподавам, но музиката /и изкуството като цяло/ и до ден днешен си остава моя мисия, от която нямам намерение да се откажа. Защото истинската любов е за цял живот.

С тази лична история стартираме нашата нова рубрика Изкуството в нас, с която ще се радваме да сме полезни и да служим за вдъхновение на всички малки и големи бъдещи творци, които, точно като мен самата толкова отдавна, просто се нуждаят от някой, който да запали искрицата в тях. За да може огънят да лумне и да се разгори с пълна сила.

Да започваме! Хубавите неща тепърва предстоят.

Ние ще го играем за вас какичката на пианото.

С уважение,

Лора Костова

23

Similar Posts