Само да знаехме какво ни очаква в житейския ни път, вероятно щяхме да бъдем по-предпазливи! Но не ни е писано. Животът ни поднася букет от най-невероятни ситуации, а от нас се изисква някак си да ги разрешим. Понякога с цената на много болка и страдание.
Обичам мъж, който е 12 години по млад от мен. Живяхме дълги години заедно, но майка му така и не можа да се примири с разликата помежду ни и всячески се мъчеше да ни раздели. Не спираше да му търси жена и в крайна сметка успя да го отдели от мен. Той ме изостави и заживя с избраната от майка му. Минаха няколко години. Прекъснахме напълно контакт. Съвсем скоро, обаче, той изненадващо ме потърси. Не бил щастлив. Искал мен. Чудя се какво да предприема. Дълбоко в себе си не съм спряла да го обичам, но се чувствам виновна, заради голямата разлика в годините. Майка му все пак успя да ми вмени тази вина.
Но нима аз съм искала това да се случи и да се влюбя точно в този мъж?! Защо съм наказана да страдам заради това, което сърцето ми диктува?
Сложно нещо са взаимоотношенията между хората. А още по-сложни ги правят рамките, които сами си поставяме. Да, тези рамки са „сковани“ отдавна от обществото, а, знаем, то обича да съди и заклеймява. Обича да сочи с пръст.
И в стремежа си да живеем така, че да не попаднем под „обстрела“ на „праведните“ люде, понякога сме готови да жертваме собственото си щастие. От страх, че ще ни заклеймят.
И то не защото сме нарушили нечие спокойствие или сме злоупотребили с някого. Не. Просто защото се борим за собственото си късче щастие…
Но, явно, така сме затънали в заблудите си, че дори не осъзнаваме какво всъщност вършим – просим позволение от обществото, за да живеем собствения си живот… Звучи нелепо, нали? И е точно така.
Рамките, които ни пречат да изживеем мечтите си
Човешкият гений няма ограничения. Ако имаше, досега да живеехме още в Каменната ера. Нямаше да се развиваме, нямаше да имаме мини компютри в джобовете си и да летим в Космоса.
Горе-долу по същия начин стоят нещата и по отношение на чувствата и любовта. Много мъдри хора я определят като нещо, което не търпи ограничения. И е така – не можем да забраним на сърцето си да тупти, срещайки любимите очи и няма как да потиснем вулкана от чувства, защото той не пита, той просто си изригва, понякога против волята ни …
И докато сме затънали в блатото на великите предразсъдъци, никога няма да преодолеем съпротивлението на тинята и да се откопчим от нея, политайки в посока на мечтите си.
Затова трябва да не просто да излезем от рамките, а изобщо да не допускаме да попадаме в техния лепкав капан. Животът си е наш и на никого другиго. Ние сме тези, които поемаме риск и, разбира се, последствията от него. Грешките и успехите. Радостите и болките. Любовта и страданието…
Никой не може да ни накара да се почувстваме … някакви, ако самите ние не му позволим
Да, това е точно така. Представете си две девойки, една от които е красавица и получава огромно внимание заради това, а другата е не по-малко красива, но свита и свенлива. Да приемем, че някой иска да ги обиди и им каже, че са грозни. Тази, която е уверена в своята красота, вероятно ще се засмее на нелепото твърдение. Свитото момиче, което е несигурно и плахо, би могло да развие сериозен комплекс от подобна реплика, дори и казана от непознат, когото вече никога няма да види.
Хората обиждат по много различни причини. Най-вече когато самите те се чувстват нещастни и угнетени. По някаква абсурдна логика, наранявайки някой друг, започват да се чувстват малко по-добре. Макар и само в този „звезден миг“, когато извършат своето зло дело и срещнат желаната реакция от страна на жертвата си. Да, това е жалко. Много даже. Но е факт.
А лошите хора няма да се свършат. Винаги ще има такива, които ще желаят да ни угнетят и унижат. Единствено от нас зависи дали ще приемем да играем по тяхната свирка или пък не. Най-добрата защита е просто да знаем стойността си. Да не се подценяваме. Да сме уверени в това, което сме. И тогава дори един милиард обиди няма да имат никакво значение! Винаги помнете това. И следващия път, когато някой се пробва да ви нарани с думите си, реагирайте адекватно. Нека обидата срещне вашата здрава стена. И да не може да премине отвъд нея.
Рамките на криворазбраната родителска любов
Всеки родител желае най-доброто за детето си. Когато децата са малки, ние, майките и бащите, отговаряме за тях. Ние решаваме вместо тях. Това е наш дълг.
С порастването им, това, как и с кого изберат да прекарат живота си, е вече въпрос, който засяга само и единствено тях.
Винаги съм се чудила на яростта, с някои майки се борят да съсипят живота на своите пораснали деца, определяйки вместо тях самите с кого могат да бъдат щастливи. Вероятно в ревността си просто не осъзнават каква огромна злина причиняват на тези, които най-много обичат.
И ето, в този конкретен случай се оказва, че една любяща майка е обрекла собственото си дете на години нещастие. И то два пъти. Първият път, когато не е приела избора му, и втория – когато е успяла да го раздели с жената, която той явно обича.
Дните ни на този свят са преброени. Колкото и да ни се струва дълъг понякога човешкият живот, той е нищо повече от един миг. Нека помислим как всъщност искаме да прекараме този миг.
Като причиняваме болка на самите себе си и тези които обичаме или като живеем в мир и хармония със себе си, позволявайки на другите около нас да правят същото.
Ще се радваме, ако изкажете мнението си относно писмото на читателката в коментарите. Защото, както казват, в спора се раждала истината…
Добавете ни като GOOGLE източник
