По темата с родителското отчуждение и насилие над деца

Ние, белязаните: Лора Костова – как се запознах с Андрей Едрев и как стартира рубриката за родителското отчуждение и насилието над деца

как стартира рубриката за родителското отчуждение и насилието над деца

Съдбата ни събра случайно, но на този свят няма нищо случайно!

 

******

С Андрей Едрев сме от един и същи град – Бургас. И въпреки огромната му популярност, за която впоследствие разбрах, никога не бях чувала за него. Не гледам риалитита, явно съм останала настрана и от публикациите за личния му живот, с които изобилства нета.

Съдбата ни срещна съвсем случайно. Докато преглеждах коментарите под статиите ни във Фейсбук страницата ни Щастливите жени, се натъкнах на негативни послания от двама мъже, оставени под един от постовете. Коментарът на Андрей беше съвсем кратък, но доста хаплив. Отговорих. Андрей също отговори. Така няколко пъти.

По това, което пишеше, се усещаше, че този човек има някакъв психологичен проблем. Това, в което обвиняваше невинната ми статия, нямаше и грам истина. Но той упорито твърдеше, че материалите ми провокират жените да постъпват зле с мъжете.

Разбира се, изобщо не бях съгласна с това и така започна писмен спор между нас.

 

Директно му написах, че усещам в поведението му някаква болка от нещо преживяно, което го е наранило и затова реагира така, но той продължаваше да твърди, че няма такова нещо и че аз съм много виновна. За какво, така и не разбирах. Но, беше ясно, че този човек има нужда от морална подкрепа.

Спорът се прехвърли на съобщения от личните ни профили. Андрей така и не признаваше, че е разстроен и че нещо го тревожи дълбоко. Каза ми само, че е известен и да проверя в нета какво пише за него.

Проверих. Пишеше ужасни неща. От старите публикации разбрах също, че преди три години жената, с която е живял на семейни начала, го е напуснала и се омъжила за друг.

Беше ясно какво преживява и защо се е заял с моята статия. Просто го е боляло. Понякога хората изглеждаме много твърди, но отвътре сме крехки и раними.

Проверих Фейсбук профила му и видях, че често е поствал мои статии с негативни коментари, а също така е събрал и цяла клика с мои противници. Една жена беше писала даже „Лора Костова да се застреля.“ Доста крайно, бих казала, но… всякакви ги има.

Много странно. Пишем за любов, за доброта, за съпричастие, за толерантност, а бяха се намерили хора, които да мразят тези неща… Но, светът си е странно място и вече нищо не може да ме учуди.

Та за Андрей. На другия ден му писах, че разбирам какво преживява и много съжалявам, че се е случило така. Написах му също, че трябва да бъде силен и че съм сигурна, че скоро ще срещне жената, която заслужава. Нещо от този род – позитивно.

Той обаче ми каза, че ни най-малко не се тревожи за това, а се тревожи за децата си.

И тогава ми сподели някои неща, които, по стечение на обстоятелствата, ме жегнаха право в сърцето.

След това вече беше ясно, че не мога да подмина с безразличие. Нямам право да го правя. Дължа го на невръстните жертви, към които, за съжаление, аз също принадлежа.

Някога мен нямаше кой да спаси. Но сега усещам, че има надежда…

Така се роди рубриката ни Родителско отчуждение и насилие над деца.

Не е от хубаво. Но, пък е за добро.

Не можем да направим кой знае какво. Можем само да дадем гласност, да разкрием проблема в дълбочина и да извадим наяве всичките му грозни пластове.

За да може тези, от които зависи, да променят нещата към добро.

За да не страдат хора и най-вече – деца.

За да има повече усмивки и повече любов, а не сълзи и болка.

За да няма деца, които да преживеят нещата, които се наложи да преживея аз. И кой знае още колко такива като мен…

Дори едно дете да успеем да спасим, пак ще си е струвало!

Скоро дадох интервю /*в него още наивно твърдя, че съм главен редактор и съдружник в хепиуомън/ във връзка с един прекрасен повод – скорошното откриване на дамския онлайн фестивал Животът след 40.

Единият от въпросите, които психотерапевтът Кремена Стаменова ми зададе, беше „От какво се страхуваш?“

„Не се страхувам“ – отговорих. „От нищо“.

Вероятно звучи доста смело и дори невероятно. Но е истина. Бих желала да е обратното. Нищо, че ще се страхувам.

Но, никой не ме пита какво искам. Нещата просто се случват. И колкото и да се питаш „Защо, с какво го заслужих“, отговор няма. Просто понякога става така, че „теглиш късата клечка“.

Една случка в детството ми преобърна живота ми и изкорени страха от мен завинаги.

Беше много отдавна, когато бях на около 10-ина години. Нямам братя и сестри. Баща ми имаше такава работа, че отсъстваше постоянно от вкъщи. Виждах го за няколко седмици веднъж-два пъти годишно.

Гледаше ме майка ми, която имаше тежък алкохолен проблем. И практикуваше също така наречената „лекарствена наркомания“. Обичаше да си прави „коктейли“ от бира или твърд алкохол, които смесваше с „Диазепам Реланиум“, „Глутетимид“, „Исидон“, „Лексотан“ и други наркотични лекарства, които по онова време човек можеше свободно да си закупи от аптеката.

Когато се надрусваше, ставаше много зла. Озлобяваше се и тъй като само аз й бях на разположение, си го изкарваше на мен. Тормозеше ме по всевъзможни начини. Каквото успее да роди болният й мозък. Физически и психически тормоз – пълна програма.

Завличаше ме в банята, заливаше ме с вода от душа, така, както съм с дрехите, а после ме затваряше навън, на терасата. Мокра. За около половин час. Казваше, че иска да изстина и да умра. Плачех и треперех, докато ме пусне обратно вътре. Но това е нищо. Имаше къде-къде по-страшни неща.

Но сега ще разкажа само тази случка, което ме отказа завинаги от страха.

Нестабилна психически, майка ми постоянно страдаше от депресии. Все ми казваше, че иска да се самоубие и че ще остана сама. Защото не издържала вече. Какво не издържаше, не беше ясно. Баща ми ни осигуряваше, тя разполагаше с пари. Дори не беше нужно да работи, но по онова време това беше невъзможно. По времето на соца всички трябваше да работят, иначе не можеше.

Тя имаше престижна професия, на бюро. Но въпреки, че отстрани животът й изглеждаше идеално подреден, вероятно заради наркоманията й, постоянно беше депресирана. Пред чуждите хора се сдържаше, но още щом се върнеше от работа, започваше с поредната доза тормоз върху мен.

Една зима се прибрах от училище в празния апартамент. Още не беше дошло време тя да се върне от работа.

На масата в кухнята имаше бележка на която пишеше, че щом чета това, да знам, че нея вече я няма. Че е излязла да си сложи край на живота. Пръстените й и сватбената халка бяха върху бележката. Накрая пишеше „Обичам те, мама“.

Изтръпнах.

Седях като замръзнала – не знам колко време, бях изпаднала в шок. Мозъкът ми отказваше да асимилира какво се случва. Дори не усещах студа, въпреки че се бях вкочанила.

Баща ми бе далеч, нямах на кого да се обадя, иначе имахме телефон. Но каква полза от него?

Бях абсолютно сама срещу целия свят и изпитвах потресаващ страх. Неистов страх. Толкова силен, че не го пожелавам на никого.

Съзнанието ми „рисуваше“ какви ли не ужасни картини – виждах я как лежи мъртва в локва кръв някъде и това смразяваше кръвта ми.

Когато се опомних, беше се мръкнало и стоях в тъмнината. Зимата се мръква бързо. Стояла съм с часове като препарирана пред пръстените й и бележката с „Обичам те, мама“.

Малка-малка, но усещах, че нещо двете неща не се връзваха.

После започнах да плача. И така още няколко часа, докато тя не се прибра. Решила, че няма да се самоубива днес.

Ето тогава приключих със страха веднъж-завинаги.

Но и нещо от мен си отиде завинаги. Защото разбрах, че няма на кого да разчитам в този живот. Че на никой не му пука за мен и трябва да се оправям сама. Когато си на 10 това е отчайващо.

Ето я грозната истина.

Нещата, които нормалните хора не знаят за нас, невръстните жертви на насилие. За нас, белязаните за цял живот.

Защото, дори и да подозират, че има нещо, всички предпочитат да си затварят очите. Не е тяхна работа.

Не е нужно да се тревожат за чуждите проблеми. Просто „чукат на дърво“, да не се случи на тях.

Но на някои от нас ни пука. Има ни! Знам, че не съм само аз. Има и други. И ние ще се опитаме заедно да променим нещата.

Приемам го лично. Няма как да е иначе.

Всички насилници – „на светло“!

No mercy.

6977

Similar Posts