По темата с родителското отчуждение и насилие над деца

Ние, белязаните: Лора Костова – когато животът не ти принадлежи

Никога не съм предполагала, че ще дойде момент, в който разказвам публично болезнената история на моето детство. Винаги съм мислела, че ще я отнеса в гроба си. Защото не е за споделяне – толкова е грозна и отвращаваща! И срамна.

Но Андрей ме накара да преосмисля решението си. Каза ми: „Как ще се преборим тогава с насилниците, ако всеки си мълчи и пази в тайна какво причиняват на децата си?“. Помислих малко и да, осъзнах, че той наистина е прав. Това е моят дан към каузата.

Ние, белязаните: Лора Костова - какво е да зависиш от алкохолик и наркоман

Ние, белязаните: Лора Костова – как се запознах с Андрей Едрев и как стартира рубриката за родителското отчуждение и насилието над деца

Съдбата ни събра случайно, но на този свят няма нищо случайно!

Както вече споменах в предните две части, баща ми работеше далеч от дома, а мен ме гледаше майка ми, практикуваща така наречената „лекарствена наркомания“ – реакция между бира/твърд алкохол и наркотични лекарства, които по онова време се продаваха свободно по аптеките.

Не й личеше ни най-малко. Пиеше само след работа и в почивните дни. Едва ли колежките й предполагаха какво прави вкъщи. Ходила съм на нейната работа, нищо не подозираха. Държаха се към нея с уважение и я считаха за съвсем нормална. Каквато, за съжаление, не беше.

Беше висока и стройна и имаше доста високо самочувствие. Обичаше вниманието. Копнееше да е душата на компанията. Но когато се надрусаше/напиеше ставаше изключително зла – злобна и заядлива. И не беше за никакви компании, защото нещата винаги завършваха лошо.

Работното й време бе нормално – от 8 до 17 ч, но тя не винаги се връщаше след работа у дома. Въпреки, че знаеше, че съм сама и я чакам, притеснявайки се с основание за нея. Не й пукаше изобщо.

По телефона ми казваше, че се прибира, но всъщност отиваше да пие по заведения. Сама. Разполагаше с пари и там винаги си намираше компания.

Мине ли 20.00 ч., ако все още я няма, винаги знаех, че това не е на добре. Хващах автобуса и отивах в центъра, за да обиколя малкото по онова време в града ресторанти, да я намеря и прибера у дома.

Винаги имаше проблеми, защото тя предизвикваше с поведението си ужасни скандали. Търсеше някой, с когото да се заяде и така се излагаше на огромен риск. Например, да я пребият. Или дори убият. Детското ми съзнание измисляше различни страшни варианти и не бях на себе си от притеснение.

Бях си изградила стройна система за най-рационална и бърза проверка на ресторантите, така че, слизайки от автобуса, веднага се запътвах по познатия маршрут. Общо взето търсенето ми минаваше така – влизам в ресторанта, като лъжа портиерката най-различни неща, каквото ми дойде наум в момента /най-често, че нашите са вътре, а аз съм излязла за малко на въздух/, за да се вмъкна в залата.

Оглеждах набързо и ако я няма там, излизах и се затичвах към следващото заведение. През цялото време стомахът ми беше свит на топка и се молех да я намеря жива и здрава. След като я откриех, ми костваше доста усилия да я завлека у дома, но бях свикнала и се справях винаги успешно.

Прибирахме се с такси, шофьорите се виждаха в чудо и само цъкаха с език, съжалявайки ме. Но аз ги уверявах, че съм добре и нищо ми няма. Те бяха чужди. От чуждите хора се криеше всичко. Защото майка ми казваше, че ако някой разбере какво се случва, ще ме вземат от нея завинаги и никога повече няма да я видя. По онова време това ми звучеше като смъртна присъда и бе напълно достатъчно да ме дисциплинира и държи заложник на злощастната ми съдба.

Не винаги всичко минаваше гладко. Спомням си как една нощ я открих на прословутата по онова време Панорама на Хотел „България“ – лукс над луксовете по времето на соца. Само баровци ходеха там. Беше ми много трудно да се вмъкна, защото стандартният ми номер не минаваше в това елитно заведение. Вече не помня как, но успях да се кача на асансьора и да вляза в залата. Сърцето ми се сви още на прага. Майка ми бе в ужасно състояние, клатушкаше се и псуваше някакъв човек, посетител на заведението.

Въпреки, че бях малка, просто усетих опасността с всяка една фибра на тялото си. Този човек не беше кой да е. Личеше си, че е от политическия елит и изглеждаше ужасно властен. А майка ми го беше хванала за вратовръзката и съскаше нещо в лицето му, излагайки го пред целия бар и приятелите му. Направо онемях, но веднага се окопитих и се втурнах между двамата да ги разтърва.

На ръст стигах някъде до корема на важния другар и си спомням с какво отвращение той се опитваше да ме отхвърли и да удари майка ми. Успях да я изтласкам по-далеч от него и започнах истерично да му се моля да я пощади. Боже, каква сцена беше само!

Потънах в земята от срам. Но не можех да го оставя да я нарани или още по-лошо, да извика милиция и тогава да стане още по-голяма беля. Той ме гледаше като втрещен, защото не разбра откъде се появих и само ме попита: „Майка ти ли е това?“. Казах: „Да.“ Той се втренчи в мен и ми каза: „Изчезвайте веднага оттук, боклуци с боклуците ви! Докато не съм я смачкал. “

Накарах я да се опре на раменете ми и успях да я извлека от луксозното заведение. Презрителните погледи на всички там – персонал и посетители сякаш още се забиват като отровни стрели по тялото ми, когато си припомням случката. Беше голям резил.

Сервитьорите ми казаха, че дошла, напила се и после започнала да хвърля пари по земята и да говори на всеослушание, че ще засипе пода с банкноти и ще „затвори“ заведението за нея си. Била чула, че някой направил това там наскоро. Понеже никой не й обърнал внимание, а на нея такива не й минаваха, тръгнала да се заяжда и попаднала на важния другар, от който аз, като по чудо, успях навреме да я спася.

Парите бяха от баща ми, естествено. Току-що получени. Не бяха спечелени от нея, но тя си позволяваше да държи вкъщи хладилника ни празен и да обикаля по заведенията, като разхвърля банкноти по подовете. Все още настръхвам, когато се сетя за този момент от детството си. Помня, че доста банкноти останаха там, на скъпия килим на Панорамата, защото нямаше как да ги прибера. Изобщо не ми беше до тях.

Трябваше да влача майка си, а онзи страшен чичко не спираше да ни хвърля унищожителни погледи. Предполагам, че съм зарадвала барманите – хем ще имат какво да разказват, хем и им оставихме солиден бакшиш.

Понякога пиянските й изпълнения по заведенията завършваха с престой в „Отрезвителното“. Там държаха задържаните пияни по улиците, за да изтрезнеят. Не знам дали все още съществува.

Когато се случеше така, мен ме оставяха отвън и ми казваха, че ще се върнат да вземат номера на домашния ни телефон, за да се обадят на татко ми.

Не ги изчаквах изобщо. Не ми се обясняваше, че имам татко само на хартия, къде е и защо не е с нас. Както и къде ще ходя аз, когато са прибрали майка ми. Отивах си вкъщи сама, плачех от изживения стрес и после заспивах. Поне знаех, че ще се върне на сутринта. И ще е жива.

Оттогава мразя заведенията. Навяват ми лоши спомени и не се чувствам комфортно в тях.

Ето я грозната истина.

Нещата, които нормалните хора не знаят за нас, невръстните жертви на насилие. За нас, белязаните за цял живот.

Защото, дори и да подозират, че има нещо, всички предпочитат да си затварят очите. Не е тяхна работа.

Не е нужно да се тревожат за чуждите проблеми. Просто „чукат на дърво“, да не се случи на тях.

Но на някои от нас ни пука. Има ни! Знам, че не съм само аз. Има и други. И ние ще се опитаме заедно да променим нещата.

Приемам го лично. Няма как да е иначе.

Всички насилници – „на светло“!

No mercy.

Ние, белязаните: Лора Костова - какво е да зависиш от алкохолик и наркоман

Ние, белязаните: Лора Костова – какво е да зависиш от алкохолик и наркоман

1126

Similar Posts