Кой и как пише съдбата ни там „горе“?
Сами ли избираме да преживеем това, което ни се случва на тази земя?
Не знам… Но някак си ми е трудно да повярвам, че доброволно съм се съгласила на тези ужасни мъки и страдания.
Иначе знам, да, Вселената ни изпраща всичко това, за да се учим… И също, че трябва да й благодарим.
Но защо моите уроци започнаха толкова рано? Та кой би желал да причини това на едно беззащитно дете?!
Всичко тръгна някъде от около 6-годишната ми възраст, когато баща ми започна работа, която го държеше далеч от дома. Така се оказах в ръцете на майка ми – алкохоличка и наркоманка, самовлюбен, безотговорен и ужасно жесток човек.
Тогава, разбира се, изобщо не осъзнавах това. Обичах я повече от всичко на света – тя бе единствения ми близък. Бях готова да направя и невъзможното, само и само да не я загубя. Защото си имах само нея…
Съдбата ни събра случайно, но на този свят няма нищо случайно!
Когато единствената ти цел е да угодиш на този, на когото няма как да бъде угодено
Алкохолът и лекарствата бяха разяли мозъка на моята майка и нормалните моменти у дома ставаха все по-редки. Растях неспокойна, угрижена и изключително затворена. Никога не бях достатъчно добра да й угодя. Вечно беше недоволна от мен.
Например, ако не успея да й осигуря достатъчно бира, която да я чака щом се върне от работа. Осигуряването на около 6-10 бутилки дневно бе мое задължение. По времето на соца, обаче, в кварталния магазин не винаги имаше всичко. Понякога се случваше бирата „още да не е дошла“ и тогава обикалях комплекса, докато не намеря откъде да купя. Магазините също не бяха толкова много, както сега.
По него време нямахме и изобилието от найлонови торбички, на което се радваме днес – пазарувахме със специални „мрежи“ или платнени торби – носехме ги от вкъщи на път към магазина.
Пробвали ли сте се да пренесете 10 бутилки бира на далечно разстояние? На мен това ми се случваше много често. А на по-късо – всеки ден. Тежко е дори за голям човек, а какво остава за едно малко дете!
Тогава не се замислях изобщо над това, приемах го за нещо напълно нормално. Просто друго не бях видяла. А и, честно казано, при всичко, което се случваше, това точно бе най-дребният ми проблем!
По едно време на пазара бяха пуснали за проба безалкохолна бира. Бях във възторг, защото знаех, че ако й купувам от нея няма как да се получи реакция с лекарствата и тя няма да се надруса и да ме тормози!
Проблемът беше, че тези бутилки имаха друг етикет – един бял такъв, напълно различен от стандартните. Но бързо намерих решение – накисвах ги във вода, докато тя беше на работа, за да падне етикетът и после я лъжех, че така са ми ги дали от магазина.
Малката ми хитрост проработи само няколко дни. Майка ми не беше глупава и бързо се усети, че нещо не е наред и защо не успява да се надруса.
Разбра какво съм направила. Последва жесток побой и наказания, от които може на човек да му настръхне косата.
Въпреки това, не се отказвах. Продължавах неуморно да мисля начини как да не й позволя да се друса.
Прекарах много дни наред в опити да се опитам да отлепя незабележимо фолиото на опаковките с „Диазепам Реланиум“, който беше любимият й наркотик. Бях забелязала, че витамините С изключително много си приличаха с тези хапчета и исках да ги подменя.
За съжаление, от фармацевтичната компания се бяха погрижили добре да ги опаковат и тази мисия не можа да успее. /Но пък оттогава съм изключително сръчна./
Сега всичко това ми изглежда отчайващо наивно, но в онези години точно тези неща крепяха вярата ми. Даваха ми усещането, че поне се опитвам да променя нещо и че все пак има, дори и минимален, шанс успея да я откажа от друсането.
Мечтаех най-накрая да заживеем нормално.
Уви, това така и никога не се случи…
Когато някой е обсебил живота ти напълно
Единствената ми грижа бе да предпазя майка ми от поредната беля, в която ще се вкара, когато се напие и да направя така, че колкото се може по-малко хора да научат какво всъщност се случва у нас и с мен.
Срамът
Срамът беше огромен. Често пъти ми се е искало просто да „потъна вдън земя“, да се скрия от всички, да ме няма.
Но, бях там, за съжаление… Пред очите на всички – „дъщерята на пияната“, „дъщерята на … грозната думичка с „к““.
Прибирах се от училище плахо, гледах да се промъкна незабелязано до входа на жилищния блок, но те винаги бяха там, сякаш на специално дежурство – клюкарките по терасите.
В зависимост от степента на обида, защото майка ми постоянно се караше със съседите, подхвърлянията на висок тон варираха, но като цяло се въртяха около : „Ето я, на пияната дъщерята се прибира!“. И последващото кикотене, което ме убиваше.
В училище
Ходенето на училище в кварталното ни школо бе истински кошмар за мен. Едно, че се страхувах някой, който живее по-близо до нашия блок да не е разбрал нещо и да разкаже на останалите, второ, от всичко, което преживявах и пазех в тайна, се бях превърнала в най-интровертния човек на света.
Затворена и мълчалива, абсолютен аутсайдер, всички ме възприемаха като неприятна компания. Никога не се смеех. Не ми беше до смях. Гледах как да свърша по-бързо часовете и да се прибера, защото не знаех какво точно може да направи майка ми, ако остане надрусана и сама. На всичко отгоре беше болна и от болест, която изискваше ежедневно поставяне на инжекции, без които щеше да умре. Това е наистина огромно бреме за едно малко дете.
Но докато повечето деца просто не ми обръщаха внимание, така наречените популярните красавици не пропускаха шанса да затвърдят имиджа си на мой гръб.
Имаше едно момиче, беше нещо като „тарторка“, всички й се възхищаваха – красива и устата. И много зла.
Беше в съседна паралелка. Усещаше, че съм беззащитна и нямам представа защо, но изключително ме мразеше. Първоначално само ме обиждаше в междучасията, но винаги много целенасочено. Наричаше ме с грозни думи и приятелките й се смееха. Най-вече се подиграваха на външния ми вид.
Не ми беше особено голям проблем. Обидно е, да, но имах къде-къде по-сериозни проблеми в главата си и някак си това не ме засягаше твърде много.
Но скоро обидите започнаха да не й стигат и злобата й ескалира. Дебнеше ме в междучасието, хващаше ме за ученическата престилка отпред и със все сила ми удряше звучен шамар. Всички нейни приятелки изпадаха във възторг. Купонът беше пълен.
Физическото насилие изглежда ми отключваше спомените за това, което преживявам и у дома, защото него го понасях по-трудно. Бягах да се скрия някъде и плачех.
И как така, нито една учителка не видя и не направи нещо, това се питам толкова години наред?
Но, всъщност, не, греша. Имаше една учителка, преподаваше ни история, другарката Тодева /името не е сменено/.
Само тя веднъж дойде при мен и ме попита защо така силно ридая. Казах й. Нищо не направи. Погали ме по главата и каза: „Горкото момиче, недей така силно да хълцаш, ще ти стане нещо“. И си отиде.
След доста години се върнах в училището като журналист – пишех някакъв материал за дрогата и децата, беше добре да говоря с учители. Разбира се, реших да отида в някогашното си школо.
Колко странно, че попаднах точно на другарката Тодева, която, когато разбра, че ще я цитират в пресата /макар и само местната/, така се оживи и започна да сервилничи, че чак ми стана неудобно заради самата нея.
Свърших си работата набързо и изобщо не й казах, че съм учила там и че тя някога е подминала с безразличие тормоза над мен. Просто нямаше смисъл да си развалям настроението. Така и така едва ли щеше да разбере какво е направила. Щом още тогава не е разбрала, какво изобщо да се занимавам сега?!
Но пък, напук, не й написах името и в материала си, а тя толкова много искаше да си го види във вестника! Това беше малкото ми отмъщение.
По-късно съдбата пожела аз самата да стана учител. Винаги съм следила зорко за тези неща. Бях развила завиден нюх и надушвах злото още в зародиш. И никога не позволих това, което се случи на мен, да се случи на друг. Поне това можех да направя. Много майки оцениха моите усилия. Благодаряха ми от сърце, но не знаеха, че всъщност няма за какво да ми благодарят…
Мисля си, какво ли щеше да е, ако живеех в нормално семейство?
Не съм искала кой знае какво – само майка и баща, които се интересуват от мен, просто да се чувствам сигурна и обичана.
Вероятно щях да „разкажа играта“ на онова момиче. А аз го приемах като нещо нормално, защото само с това бях свикнала.
Чудя се къде ли е тя сега? Какво ли прави? Как изглежда? Понякога все още я сънувам…
Ето я грозната истина.
Нещата, които нормалните хора не знаят за нас, невръстните жертви на насилие. За нас, белязаните за цял живот.
Защото, дори и да подозират, че има нещо, всички предпочитат да си затварят очите. Не е тяхна работа.
Не е нужно да се тревожат за чуждите проблеми. Просто „чукат на дърво“, да не се случи на тях.
Но на някои от нас ни пука. Има ни! Знам, че не съм само аз. Има и други. И ние ще се опитаме заедно да променим нещата.
Приемам го лично. Няма как да е иначе.
Всички насилници – „на светло“!
No mercy.
1236
